Винаги съм вярвал, че хората в живота ни, говоря за хората от най-близкото ни обкържение, а именно семейството - вярвам, че тяхната роля спрямо нас не е безкрайна. Рано или късно се появбяват други хора, които заместват тях, а след това и други, които заместват вече заместилите. Идеята на този мой коментар дойде от факта, че станах кръстник на една малко детенце. Тайно да си призная винаги съм искал да усетя какво е да си кръстник - знаете, важен човек в нечий мъничък живот, който с моя помощ и със свой собствени сили би могъл да стане нещо повече.
След като тайно си поисках не мина много време и съвсем нетайно ме поканиха за това.  Бях и съм много щастлив от това, което се случи, но имам разни смесени чувства относно замисъла. Не ме разбирайте погрешно, кръщенето е станало важна част от бита и културата (това, което остана от тях) на българското семейство (или там, както му викаме). Не съм убеден обаче, че хората осъзнават какво правят чрез този процес. И може би не е нужно, защото най-общо можем да кажем, че Бог си знае работата.
Нямам нищо против събличането, мазането с олио, кисненето във вода...при други обстоятелства и възраст щеше да е секси, но какво всъщност получава това дете? И защо пък точно ние сме хората, които трябва да му ги дадем? Наша ли е задачата да го направим християнин? Не е ли малко егоистично? А може би в сърцето си той иска да изповядва друга религия или да не изповядва религия изобщо. Може би не иска да вярва в купчина стари икони потънали в прах, а в нещо, което може да почувства и усети - сърцето си. 
Щастлив съм много за това, че съм част от живота на това дете, но не мисля, че е редно този ритуал да се свързва само с християнството. Разбира се, в другите религии има подобни ритуали, които отново целят сякаш да отворят малкото човече, а и хората около него към Бог и Божиите дела. И какво?
Един ден се бъдиш и съзнанието ти не е вече мъничко семенце, а покълнал нов живот и се замисляш в какво искаш да вярваш. Прочиташ книга, две, три. ЧУваш и виждаш какво усещат хората. И си задаваш въпроса - а може би това не съм аз. Сякаш не ми допапда много да боядисвам яйца и после яростно да ги троша едно в друго като преди да избера своя "бияч" гордо изричам "Христос Воскресе" без дори да знам цялата история. Или пък не ми се нрави да сядам на Коледа на голямата маса отрупана с домашно сготвена храна, хубави свежи салати, изпотена бутилка с ракия и няколко кани червено вино. Добре де, може би на Кооледа ми се сяда, но раждането на Иисус остава малко на задед план.
И в края на крайщата вярата остава нещо много лично. Не смятам, че е редно семейството или някой близък на него да решава дали едно дете ще е християнче или не. Детето идва по-чисто от всичко. Ако беше необходимо да се определи по този начин щеше да си идва със сертификат за християнин. Но не...то се ражда без нищо. Само това му е нужно. Нищо. Малко по малко започва да превръща това нищо в нещо стойностно за него. И един ден само трябва да реши иска ли да вярва в Господ. Иска ли да пали свещ за нещо, каквото и да било. Трябва ли да почита тези, които са починали и как точно да го прави. Редно ли е да скланя глава пред един камък редом със стотици други камъни. Редно ли е да се кланя на каквото и да било.
Искрено се надявам това дете...кръщелникът ми...надявам се да е будно дете и да не остави всичко в ръцете на другите. Аз, разбира се, ще направя каквото е необходимо, за да помогна в този процес. Вярвам, че един човек, който и да е влиза нещо в живота на друг с цел. Тази цел, вярвам аз, е винаги за добро. И щом сега съм част от живота на едно малко дете трябва да направя така, че то да стане един чист, добър човек. И щом някой е избрал влизането в живота му да стане щрез изричането на думи събрани в един лист А4, които звучат неуместно на моменти...така да бъде. Ще кажа и тях и ще милион като тях. Само накрая да е добро.

Хубав ден на всички.